спàрен, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от спаря. 2. Като прил. а) За въздух — пропит със задух и влага; задушен. Навред цвят, а въздухът е спарен, тежък, слънцето гори. Йовков. Зад гъстата завеса на лозата и френското грозде въздухът беше спарен и влажен. П. Вежинов. б) Сбърчен, съсухрен. На всеки път и кръстопът Васил Шабленецът, срещнеше ли селянин, правеше унило, спарено от грижи лице. А. Гуляшки.
|