спъ̀тник, мн. -ци, м. 1. Лице, което пътува заедно с някого. Бай Ганьо, опитен човек, пътувал други път, разправяше на по-простите си спътници: — Сега Пеща ще гоним. Ал. Константинов. Илков се разтича и след малко съобщи на своя спътник, че ще продължат пътя си едва към полунощ. Г. Караславов. Нощта е хладна и моят спътник се загръща непрестанно в шинела си. Л. Стоянов. 2. Прен. Нещо, което се появява заедно с друго. Спътник ни са били в живота / страдания, бедност в чужбина. Ботев. Почнаха да настъпват вече и неизбежните спътници на самотната старост. Д. Калфов. 3. Астр. Небесно тяло, което обикаля около планета. Луната е спътник на земята. □ Изкуствен спътник — изкуствено тяло, което се изхвърля с помощта на ракета и обикаля около дадено небесно тяло. На 4 октомври 1957 г. в Съветския съюз за пръв път в историята на човечеството бе пуснат първият в света изкуствен спътник на Земята.
|