срам, срамъ̀т, срамà, мн. срàмове, м. 1. Неприятно, мъчително чувство, породено от съзнанието за извършена лоша, неприлична постъпка. Разкаяние, срам и унижение пред сам себе си почувствува той. Елин Пелин. Тя почервеня от срам при мисълта, че този човек знаеше или подозираше нещо от историята ѝ. Дим. Димов. Падна на леглото в сухи ридания, пламнала от срам по това, което беше извършила. Ст. Загорчинов. 2. Чувство на смущение, на стеснение пред някого; свян. На прага застана като ангел небесен хубавото Оленце, със заруменяло от срам лице. Елин Пелин. Отначало Мария се изчерви от срам. Присъствието на чужда жена я накара да помисли за лошия вид на външността си. Дим. Димов. 3. Прен. Безчестие, позор. Севастократор, а сега роб у българския цар. Какъв срам! Какво унижение! В. Друмев. Нека носим още срама по челото, / синила от бича, следи от теглото. Вазов. Може султанът да върне Ранка и тогава, заклеймена от срама, отблъсната от други, тя ставаше напълно негова. Йовков. 4. Като междум. Разг. Възглас за изразяване на дълбоко възмущение; позор. Глух ропот избликна от всички гърла. — Срам! — извика някой. Ст. Дичев. □ Не те е срам! (укор.) — възглас за изразяване на дълбоко възмущение и презрение. — Това е безобразие! — извика по-високо Палазов. — Не те е срам! Йовков. От (за) кумова срама (разг.) — за приличие, от срам пред хората, пред обществото. А те, младите решили да канят само официални гости, ей тъй, дето се казва от кумова срама. Св. Минков. Потъвам в земята от срам — силно се засрамвам. Райчо влезе при полковия командир, потънал в земята от срам, че влиза като арестантин, пазен от войник с пушка. Дора Габе. Срам ме е — срамувам се. Срам ме е като слушам какво приказват хората за тебе. Йовков. Срам не срам (диал.) — колкото и да ми е срамно. Срам не срам, от манифактурист станах търговец на ряпа! Чудомир. Ставам за срам — излагам се много. Не ставай за срам, бре! — викна му тя и го анатемоса с дланта на дясната си ръка. — Събрахте махалата. Г. Караславов. Хваща ме срам — досрамява ме.
|