|
сръ̀чен, -чна, -чно, мн. -чни, прил. 1. Който умее лесно и бързо да прави нещо с ръце; ловък, похватен. Той беше сръчен и пъргав, всичко му идеше отръки, всичко вършеше хубаво и чисто. Йовков. Неусетно ръцете му станаха по-сръчни. Той вече жънеше с удвоена сила. Кр. Григоров. Кат бели крила в тях се веят / забрадки на сръчни жетварки. Н. Ракитин. || Който притежава умение, способност и вещина да върши нещо. Не бил сръчен Петър в управа и съд, та брат му наметнал мантия на царски съветник. Н. Райнов. 2. При който се проявява голямо умение, голяма ловкост. Със сръчни движения бързо напълни бакърите си. К. Петканов.
|