|
стàен, -àйна, -àйно, мн. -àйни. Прил. от стая. Щом се намереше между другарките си, разцъфтяваше като стайно цвете, изнесено на простор. А. Гуляшки. Ние живеехме в стайната здрачност, / чужди ни бяха просторите злачни, / слънцето, модрата шир. Багряна. Стайна температура.
стаèн, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от стая̀. 2. Като прил. а) Който не издава никакъв глас, звук; притихнал. Когато той задряма, аз възлязох / на хълма над стаените землянки. Дебелянов. б) За глас, шум, въздишка и под. — който е съвсем тих, едва чут, едва доловим. Далече като през много стени долиташе стаеният шум на града. А. Гуляшки. Евгени започна да се спуска по дерето, но едва направил няколко стъпки, долови леко прокашляне и чу стаен познат глас. Дим. Ангелов. в) Който е спотаен, потиснат, прикрит. Със скрита и стаена тревога тя гледаше как лицето му все повече се закръгляваше и как бледнината проникваше по-надълбоко и по-надълбоко. Г. Караславов.
|