стихѝя ж. (гр.). 1. Книж. У древногръцките философи — основен елемент на вселената (огън, вода, въздух, земя). 2. Природно явление, което се проявява с много голяма сила. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти. Вазов. Аз се пренасях в тъмните октомврийски нощи край морето, виждах студените мастилени вълни с бели гриви от пяна, огромната разлюляна стихия и светещият в мрачината фар. Ем. Станев. Поточето в дерето изведнъж придойде и се превърна в буйна, страшна стихия. М. Марчевски. 3. Прен. Добре позната и овладяна област на действие. Божан сега бе в стихията си, той се хвърляше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Елин Пелин. Щеше да дойде сенокосът и неусетно и веднага след него — и жетвата. А тук те са вече в стихията си. Йовков. Сигурно за политика се препират. Политиката е стихията на вуйчо. Вазов. 4. В народната поезия — самодива или друго митическо същество с необикновена сила. От невиделица трясък се трясна. / С трясъка рой налетяха стихии, / змееве, змеици с златни кочии. П. П. Славейков. Самодива се провикна: / стихии, сестри вихрушки / днес ще ме Стоян надвие. Нар. пес.
|