стрàшно нареч. 1. Заплашително, страховито, ужасно. Той гледа страшно с изпулени очи. Вазов. Мълчи народа! / Глухо и страшно гърмят окови, / не чуй се от тях глас за свобода. Ботев. Непрекъснато се чуват топовните гърмежи, зловещо и страшно. Йовков. Телчарчето напразно бе се опитало да го откара. Белчо беше му изхвучал така сърдито и така страшно бе си навел рогата към него, че то се уплашило и го оставило. Елин Пелин. Не мърдай! — изшептя Щерев страшно, с облещени очи. Дим. Ангелов. 2. Разг. Извънредно много; много силно. Явно е, че страшно му се иска да се похвали. Йовков. Той беше снажен, плещест момък, лицето му бе страшно бледо. Ст. Загорчинов. Страшно съм доволен от себе си, Енчо! — То се вижда, нали запя. Ст. Костов. 3. Много жестоко; безмилостно. Стой бе, брате, удръж се, ще накажем страшно враговете! Вазов. Отмъсти му страшно. □ Става ми страшно (страшно ми е) — изпитвам страх, страх ме е. Той се приближи със заплашително широки, нетърпеливи крачки. Стана ми страшно. Аз настръхнах, дъхът ми замря. Ем. Станев. Ще се хвърли и за миг всичко ще се свърши. Защо? Защо ѝ е страшно да умре? Ц. Церковски.
|