стрелà ж. 1. Заострена от единия край тънка пръчка, обикн. с железен наконечник, за мятане, за стреляне с лък. Норманите нападнаха крепостта, засипаха я с дъжд от стрели. А. Каралийчев. И удряха в светлата броня / вихрушки от вражи стрели. Смирненски. Тук-там, между тия вековни самотници, се срещат ели — тънки и прави като стрели. Ем. Станев. Дума стрела не е, пък в сърце се забива. Послов. || Поет. Обр. Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели, / виши колони непреклонни успокоената гора. Дебелянов. На слънцето стрелите светозарни / пронизват притаени брегове. Лилиев. 2. Диал. Мълния. Убила го стрела. □ Като стрела (бягам, тичам) — много бързо (бягам, тичам). Един непознат войник като стрела прелетя на кон и слезе пред квартирата на дружинния командир. Йовков. Пускам (насочвам, отправям) стрели срещу някого — язвително, жлъчно говоря за някого. Когато пък дочу, че Младен е насочил своите стрели и към самия него, Прангата силно се ядоса. Влайков.
|