стрък, стръ̀кът, стръ̀ка, мн. стръ̀кове, стръ̀ка (сл. ч.), м. 1. Откъснато клонче, цвете, трева. Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци с пушки на рамо, окичени със стръкове чемшир. Вазов. Отпред на яката на дрехата ѝ бяха забодени два-три стръка есенен минзухар. Йовков. 2. Израслата над земята част на цвете, трева. Из напечената от слънцето земя бяха наболи месести стръкове от лалета и божур, още не цъфнали. Йовков. Наистина алеите бяха обрасли с трева, между която напролет подаваха главици само няколко стръка саморасли кокичета. Г. Райчев. Подухва, всеки лист трепти / и слънцето изгрява, / роса по всеки стрък блести, / жетварски ден настава. Т. Харманджиев. Лика прилика като два стръка иглика. Погов.
|