стърчà, -ѝш, мин. св. -àх, несв., непрех. 1. Стоя прав, неулегнал, вирнат нагоре. Пъргав и лек, с гъста черна коса, която стърчеше над челото му като четка, той тичаше насам-нататък. Йовков. На главата ѝ стоеше смачкана черна шапка, украсена с две избелели рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера. Елин Пелин. Нашият фелдфебел беше ниско човече с мургаво циганско лице, под чийто нос стърчаха малки черни мустачки. Св. Минков. 2. Стоя високо изправен, издигнат право нагоре; издигам се, извисявам се. От северозапад стърчеха из облаците чуките на Еленин връх и Попова шапка. Вазов. Плачи, там близо край град София / стърчи, аз видях, черно бесило. Ботев. Виелицата скри планината и насипа грамадни преспи. Грамадните буки край дома стърчаха кат побелели великани, разперили замръзнали ръце. Ем. Станев. 3. Показвам се над нещо; издавам се, подавам се. Висок един човек стърчеше над главите на всички. Йовков. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор или гладиатор. Дим. Димов. || Показвам се, подавам се. На пояса му нож. В джоба му стърчи дръжката на револвер. Елин Пелин. Къде ще искаш да спиш? Тук при мене ли или на миндерчето в кухнята. Късичко е, ще ти стърчат краката. Дим. Ангелов. От нечистата му риза както винаги стърчи навън големият му корем. Елин Пелин. 4. Рядко. Стоя прав някъде. Те стърчаха мълчаливо пред Огнянова. Вазов. Бай Нончо го изгледа с благодарност, но остана прав. — Е, не стърчи! — каза Лазар, като се силеше да не гледа в лицето му. А. Гуляшки. || Разг. Стоя някъде без работа. Ние забелязахме, че разни хора дохождат, пият и си отиват, но един от тях постоянно стърчеше при бюфета. Ал. Константинов. И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си! Йовков.
|