тъп, -а, -о, прил. 1. Чийто връх, край е заоблен. Противоп. остър. Тъпа игла. Тъп нос. Тъп молив. || За сечиво — който не реже добре. Тъп нож. Тъпа ножица. Тъпа брадва. 2. Прен. За звук, глас — който не е ясен; глух. Той говореше непрестанно със своя тъп, незвучен глас. Вазов. Хвърленият камък падна с тъп звук в храстите. Кр. Велков. 3. Прен. За болка или друго усещане — който не е рязък, остър. Винаги чувствуваше лека, тъпа болка в задъханите си гърди. К. Петканов. 4. Прен. За чувство, състояние — който обхваща изцяло, дълбоко и води до пасивност. Обхвана го някакво тъпо безразличие, волята му се стопи като църковна свещица. Остави се да бъде воден за ръка като малко дете. А. Гуляшки. И колкото повече мъката стягаше душата му, толкова някаква глуха и тъпа злоба към Ганчовски засядаше някъде в гърдите му. Г. Караславов. Тъпо отчаяние. 5. Прен. За човек — несхватлив, глупав, нечувствителен. Ти ме мислиш за съвсем тъп, съвсем непроницателен. Ти мислиш, че можеш да си играеш с мене, без нищо да разбера. П. Вежинов. Тъп ученик. || Прен. Неизразителен, глупав. Погледът му, разсеян, тъп и равнодушен, падаше безучастно върху минувачите. Вазов. Повечето бяха сурови, безчувствени лица. Две или три имаха толкова тъп и ограничен израз. Дим. Димов. Тъпо лице. □ Тъп ъгъл (геом.) — ъгъл, който има повече от 90°.
|