тъпоу̀мен, -мна, -мно, мн. -мни, прил. 1. Който мъчно възприема, мъчно схваща; глупав, тъп. Бащата, непрекъснато разправяше весели неща ту за някоя овца или крава, ту за тъпоумния ратай и ние се смеехме от сърце. Д. Немиров. 2. Който изразява тъпоумие. Ханджията българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си. Вазов.
|