|
шѝло, мн. шилà, ср. 1. Заострена метална или дървена пръчица с дръжка за пробиване на дупки. Татко зачука върху подметката, но тъй силно удари чука, че шилото се счупи в гьона. Д. Немиров. Рано сутрин жените напълват кошовете с разсад, мятват ги на гръб и цял ден наведени дупчат с шила земята и забучват стръкчетата. Г. Белев. От устата му щръкнаха два черни зъба, остри като шила. Ст. Загорчинов. Шило в торба не седи. Погов. Обущарско шило. 2. Прен. Разг. Човек, който ходи насам-нататък и се въвира навсякъде; немирник. Консула, каквото шило беше, се защура насам-нататък, тук седне, там стане, едного закачи, на другиго подхвърли дума. Йовков.
|