я
я
яб
яв
яг
яд
яз
яй
як
ял
ям
ян
яп
яр
яс
ят
ях
яш
| |
я1. Писмен белег на съчетание от звукове й и а, тридесета буква от азбуката. Печатно я. Ръкописно я.
я2 частица. 1. За израз на засилена подкана, молба, насърчение; а, ха, хай, хайде. Райно, я ми кажи, при кой български цар българите станаха християни, покръстиха се? Вазов. Хей, момче, спиш ли бе, хей! Я прибери оглавника, че волът го застъпя. Елин Пелин. Я си пийни, какво ще му мислиш? Йовков. Я да отидем у тях! Я по-скоро, че закъсняхме! 2. Обикн. в края на изречението — за усилване на казаното; зер, де. А бе то и министрите не са стока я! Ама за тогоз не ми се вярва. Ал. Константинов. Тук бирници няма, дядо. — А, няма? — Няма, я! Елин Пелин. Тя е способно момиче. Не каква да е. Гледа си работата. Че може някоя от нашите нарочно да е тикнала четката в нейната машина! Така я. Знаем си се. Б. Болгар. Щом не са готови за сватба, ще почакаме, що да не почакаме. Не сте престарели, я! Тъй ами. Ив. Петров. 3. За посочване; ето, е, ей, на, виж. Ех, не се коси, невясто: — / я моя Дивисил не свърта го на място / от месеци насам! П. П. Славейков. Къде ти ще ме вземе Станчо. Той се е научил на хубави. Я Божана, викам, каква беше гиздава. Елин Пелин. Не става така! Я кое време е вече, а вий сигурно не сте и хапвали още. Чудомир.
я3 междум. За израз на изненада, учудване. Я! Нашето куче! — извика чичо Митуш. — Кога е дошло? Туй куче е наше. Йовков. Значи едно лице ходи да събира народа и му говори за въстание. — Как му е името? — Левски! — Я, Левски ли? — учудено повтори Киряк Цанков. Ст. Дичев.
я4 лично местоим. Вин. пад. от тя, кратка форма срещу нея. Тя влезе. Всички я поздравиха.
я5 лично местоим. Диал. Аз. Питам го я: — Ти ли си бре, момче, телеграфният? А он: — Я. Мих. Георгиев. Дрънкай си колкото сакаш, я си знам работата. Погов.
|