РАЗКА̀ЗВАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от разказвам и от разказвам се. Това разказване се свършваше с думите: Да живее храбрият Странджа — знаменосец! Ив. Вазов, Съч. VI, 6. — Как си живяла? Разкажи ми всичко за себе си .. — В моя живот няма нищо за разказване. Бл. Димитрова, ПКС, 284. В разказаните случки няма нищо особено, извънредно, особеното е в начина на разказването. П. П. Славейков, Събр. съч. VII, 165. Тя [леля ми] ми помага сега. За всичко се грижи. Дълго е за разказване... О. Василев, Т, 39.
◊ Не е за разказване. Разг. Употребява се за дълга, объркана или неприятна история, случка. — Диню се обеси... — Обеси ли се? Защо? — Ами защо... Остана без баща, .. паднаха сичките грижи на главата му... То не е за разказване... Г. Караславов, Избр. съч. I, 289. — Остави се бе, брате... Тя не е за разказване... — Коя тя бе, коя? — За жабите. Ст. Чилингиров, ХНН, 211. Навлязохме в дебрите на безплодни канцеларски преписки, на разправии с музеите, .. Не, това наистина не е за разказване. Б. Райнов, Л [еа].