АПОТЕО̀З м. 1. Истор. В античността — религиозен обред на обожествяване, причисляване на смъртни или на предмети към боговете. Мислил съм си за ония антични апотеози, когато хората излизаха срещу изгряващото слънце, славословяха и пеяха химни. Й. Йовков, Ж 1920, 138.
2. Прен. Книж. Тържествена прослава на лица, събития или на предмети. Тази книга [„Моето пътуване по Стара планина“], .., сама е един възторжен апотеоз на хайдутството. Б. Ангелов, ЛС, 122. „Хаджи Димитър“ е апотеоз на един народ с велика душа, който от смъртта се възправя за живот. Г. Джагаров, ЛФ, 1956, бр. 1, 1.
3. Театр. Заключителна масова сцена в театрално представление с тържествен характер.
— От гр. ἀποϑέωσις ‘обожествяване’.