А̀ХАНЕ, мн. -ия, ср. Разг. Отгл. същ. от ахам. Изведнъж почувствувах, че това всъщност е най-поносимият разговор между нас двамата в тоя миг. Всички ахания: „Каква хубава нощ! Какъв чист сняг!“ .. биха опетнили бялото настроение. Бл. Димитрова, ПКС, 124. Па защо ли много думи, горещи цалувки, ахания и охания там, гдето говори самото сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? З. Стоянов, ЗБВ III, 98. На другия ден „Н. П.“ се изпълваха с удивителни и въпросителни, с ахания и охания, с оплаквания на България и нейна- та съдба и много други дивотии. С, 1888, бр. 210, 2.