БА̀ЙКО, -то, мн. -вци, м. Диал. 1. По-стар брат; бате, батко, бае, байно, байо, байчо, банко, батьо. Брат ми, аз му казвам байко, като много по-възрастен от мене, не можеше, то се знае, да споделя моя детински живот. Т. Влайков, Пр I, 135. Баба Милена, .., дотичваше и го кореше: — Я го гледай пък байко! Какви са му приказките пък на него! Недей така, че е и срамота, и грехота! .. Дядо Еленко, загледан в сестра си, утихваше. Ил. Волен, МДС, 83. Тодорка Дамян продума: / „Как да те, байко, не зная, / нали сме брат и сестрица.“ Нар. пес., СбНУ ХLVI, 27.
2. Обикн. в съчет. с мъжко собствено име — за интимно, свойско назоваване на по-възрастен мъж или за обръщение към него; бай, бате, батко, бае, байно, байо, байчо, банко, батьо. — Ама аз му казах, че байко си е дома и че чете вестник, — обади се наивно слугинята, изправена при вратата. Т. Влайков, Съч. II, 165-166. Момчето извръщаше изплашеното си лице от Анадолеца, .. — Не съм аз, бе байко, не съм. .. Никому нищо не съм направил. Ц. Лачева, СА, 14. Той се сети, че момичето беше слугинче у Каблешкови .. — Защо плачеш, бе момиче? То отговори, че байко ѝ Тодор излязъл снощи, като дошъл учителят Найден и го взел, и че от снощи не са се връщали и никой не знае де са. Л. Стоянов, Б, 47-48.