БЕЗКЪ̀ЩНИК, мн. -ци, м. Диал. Човек, който няма къща, дом, семейство; бездомник. — Кажи ми кого си ти избрал, мое чедо... — А на̀, Недялка, моят брат и приятел!... — Недялка, извиках аз, кой няма ни рода, ни роднина, ни кол, ни двор, ни къща, ни покъщнина; който е от дете хайдутин, скитница, кеседжия и безкъщник. Л. Каравелов, Съч. IV, 89. Сичките хора не живеят в къщи, но мнозина ходят без къщи; други поминуват в катуни, а някои в дупките на земята. От тях първите, които са безкъщници, думат са номади или скитници; вторите – катунари или чергари, а третите – троглодити или пещерници. Т. Шишков, ПХ (превод), 45.