ВОВЍРАМ, -аш, несв.; вовра̀, -èш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. вовря̀л, -а, -о, мн. воврèли, прич. мин. страд. вовря̀н, -а, -о, мн. воврèни, св., прех. Остар. и диал. Въвирам. Изведнъж из пазухите си .. кърпи; двата края воврат в пояса, а другите два — държат в ръка. Л. Каравелов, Съч. II, 4. Смелият рибарин [на кита] му вовира в устата двойния остър клин дотолкова бързо и така изкусно, щото единът негов край са забива в горнята, а другият в долнята челюст на животното. Знан., 1875, бр. 17, 261.
ВОВЍРАМ СЕ несв.; вовра̀ се св., непрех. Остар. и диал. Въвирам се. Гърбавото човече,.. повикало два войника, дало им в ръцете кир Андона и отишло изново да се вовира между гъстите купове на народа. Л. Каравелов, Съч. V, 108. Мене ма е срам да са вовирам между черния, простия народ. С, 1872, бр. 34, 271.
◊ Вовирам / вовра в очите на някого нещо. Остар. и диал. Съвсем отблизо показвам на някого нещо (обикн. някакъв документ) като доказателство за правотата, истинността на нещо. Но ето, че взе да се долавя как прави той своите разписки, които де седне и де стане, вовира в очите на хората. Т. Влайков, Съч. III, 191.