ГЛАГО̀ЛЕН1, -лна, -лно, мн. -лни. Грам. Прил. от глагол. Глаголно време. Глаголна основа. Глаголно изречение. Глаголен вид.
◊ Глаголна форма. Грам. Глагол в определена форма от своето спрежение, напр.: ч е т а, м о ж е м, щ е и д е т е, х о д и х а. — И слънцето пак пече ли пече (Хр. Ботев). Тук повторената глаголна форма не може да се разгледа като отделно изречение. Л. Андрейчин и др., БГ, 127. Глаголно лице. Грам. Лицето (предметът), с което се свързва действието на глагола и което в българския език се посочва от глаголното окончание. Глаголно съществително. Остар. Отглаголно съществително, напр. х о д е н е, и з л из а н е, и з г р я в а н е. Той [народът] особено избягва глаголните съществителни,.. и казва: заход или заник-слънце и изгрев-слънце, или просто изгрев. Ив. Вазов, Съч. XVI, 7. Проста глаголна форма. Грам. Глаголна форма, образувана от основата на глагола и съответно окончание, напр.: в з е х, н о с и ш, р а б о т я т. Сложна глаголна форма. Грам. Глаголна форма, образувана от простата глаголна форма и спомагателен глагол или частица, напр.: щ е п о ч а к а м, щ я х д а в л я з а, в и ж д а л с ъ м, б и х д о ш ъ л, б и л а с ъ м м а л к а.
ГЛАГО̀ЛЕН2, -лна, -лно, мн. -лни, прил. Остар. Учен, начетен. Мъжът бил свещеник и много бил писмовен и глаголен и открил школо в църквата. Н. Каралиева, ЗБ, 30.