Д, мн. няма, ср. 1. Петата буква от съвременната българска азбука, с която се означава съгласната д (самостоятелно изговаряна „дъ“), в старобългарските азбуки наричана „äîáðî“. Печатно д. Ръкописно д. Главно Д.
2. Фон. Алвеозъбна предноезична преградна експлозивна звучна съгласна. Меко д. Твърдо д.
3. Като числ. редно: а) За означаване на петия от поредица еднакви предмети, неща (изговаряно „де“). Вход Д. Параграф Д, точка д. б) При цифрова номерация, когато няколко предмета, неща са отбелязани с един и същ номер (изговаряно „де“). № 10д. VIIIд кл.