ДИАХРО̀НИЯ, мн. няма, ж. Езикозн. 1. Съвкупност от методи в езикознанието, насочени към изучаване на езиковите факти в техния исторически развой.
2. Историческа последователност в развоя на историческите явления. Противоп. синхрония. Ако се вгледаме в лингвистичните изследвания през последните десетилетия, а така също и във въпросите, обсъждани на лингвистичните конгреси и симпозиуми, ще видим, че проблемите на синхронията и диахронията са заемали едно от централните места. БЕ, 1970, кн. 1, 24.
— От гр. διά 'през' + χρόνος 'време'.