ДИВЀЯ, -èеш, мин. св. дивя̀х, прич. мин. св. деят. дивя̀л, -а, -о, мн. дивèли, несв., непрех. 1. Живея примитивно, откъснат от човешко общество или далече от цивилизовани райони подобно на дивак. Ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 68. Старият Парцалан и лете, и зиме дивееше на колибата си, по пущинаците — само по Великден, за червено яйце ще слезе в селото. Ил. Волен, МДС, 219. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде. Д. Талев, ПК, 830. И ще заведеш тая жена в Караорман да дивее, да храни кокошките и да меси хляб на аргатите! Ем. Станев, ИК III, 95. — А аз си мислех: кой ли важен ще се вдигне от София, за да дивее сам в тази киша тук... Кл. Цачев, СШ, 121.
2. Проявявам се като див, невъзпитан човек; беснея, лудувам. Нали си е един на баща и майка и чорбаджийски син, какви ли не лудории прави Теню Гълъбарев! Ходи, дивя, на второсрочна служба остава, ергенува, па накрай и четири години в затвора прекара. Г. Караславов, Избр. съч. II, 70. Непрокопсан син, дивее по хорища и по кръчми. Ст. Младенов, БТР I, 536.
3. За местност и под. — ставам пуст, необитаем, запазвам и възвръщам първичния си вид; подивявам. Долът дивееше сè повече и повече и ставаше безжизнен и страшен. Ив. Вазов, СбНУ I, 72.