ДОДРАЖА̀ВАМ, -аш, несв.; додражèя, -èеш, мин. св. додража̀х, св., непрех. Остар. и диал. Ставам драг, мил някому; домилявам. Как додражават човеку ясните есенни дни! Я пък тия по нашите балкани — по сенчеста хайдушка Странджа! А. Страшимиров, А, 544.
ДОДРАЖА̀ВА МИ несв.; додражèе ми, мин. св. додража̀ ми, св., непрех. Остар. и диал. Става ми драго, мило; домилява ми. — Пустото твое сърце! — смее се Севдана и приема дара. Йонко се усмихне, додражава му, като че с перце са го погалили. Ц. Церковски, Съч. III, 71. Петровий стар баща салт се усмихваше под мустак. Додражаваше му на горкия, като си въображаваше, че всичко това, що приказва бабичката му, скоро ще се сбъдне. Ил. Блъсков, Китка, 1886, кн. 14, 32. — Кой се е разпял в планината? — кипна Радой.. — Я ми го доведете! Да ми каже той на мене какво толкова му е додражало. Ив. Гайдаров, ДЧ, 98.