ДОПЯ̀ВАМ, -аш, несв.; допèя, -èеш, мин. св. допя̀х, прич. мин. св. деят. допя̀л, -а, -о, мн. допèли, прич. мин. страд. допя̀н, -а, -о, мн. допèни и допя̀т, -а, -о, мн. допèти, св., прех. Изпявам и това, което е останало да се пее, изпявам докрай. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 149. Русаля не можа да допее как змеят дига момата със себе си — заплака. П. Славински, ПЗ, 87. И тя не допяла, а тъжно погледала на Продана и воздъхнала. Л. Каравелов, Съч. II, 143. Славеите край вадите в гъстите косори и дървета още не бяха си допели песните. Ц. Гинчев, ГК, 370.
◊ Допявам / допея песента си. Разг. Близко съм до края на живота си; давам последното, което мога да дам в живота си. Не намирам нищо особено у тоя господин .. Преди всичко той изглежда да е прехвърлил вече петдесет и петте — дето ще рече, допява вече земната си песен. 3. Калфов, Избр. разк., 321. допявам се, допея се страд.
ДОПЯ̀ВА МИ СЕ несв.; допèе ми се св., непрех. Обхваща ме желание да пея, започва да ми се пее; припява ми се. — Щe вървиш ли сeга? — Оставям сe — вика — на ръцeтe ти! Сeтнe дойдe и оня, облякохмe я и тръгнахмe за Дьовлeн. Трябвашe да минeм моста над рeката и дeто сe вика, шe си бъдeм у дома. Свършихмe я, значи, както трябва, кeф ми става, та ми сe допява... А то — само e било до пeсни... Н. Хайтов, ШГ, 45.