ДРЕБ1, дребта̀, мн. няма, ж. и дреб, дрèбът, дрèба, мн. няма, м. Събир. 1. Дребни отпадъци, останали след развлачване на вълна, лен или коноп. — Те [жените] отиваха на градския дарак с чепкало да разбиват дреб. Й. Радичков, ББ, 121. Трифон Дяков почна да чепка дреба. Хр. Радевски, Избр. пр III, 114. Моми и млади булки донесоха .. ръчни дараци и овлачиха прана вълна и дреб за юргани, дюшеци и възглавници. К. Петканов, ДЧ, 280. А пъргав мутафчи, / с торба през кръста, пълна с дреб от лен, / излиза от дюкяна си. П. П. Славейков, ОБ, 63-64. // Материалът, получен от тези отпадъци след разчепкването им, използван за пълнеж на дюшеци и др. или за изработване на груба прежда за тъкани, плетиво. Отгоре идеше баба Веда и предеше на ръка дреб. Ил. Волен, ДД, 6. Тя дълго се въртя из къщи, преприда разбития на дарак дреб. Ст. Даскалов, БМ, 22. Замъкна се бедното учителско семейство от град в град, къде по-удобно, къде по-неудобно. Евтините дюшеци, натъпкани с дреб, станаха на буци от постоянно пренасяне. М. Грубешлиева, ПП, 145. Прозорци, облепени със хартии. / На пода пръстен — чергица от дреб. Бл. Димитрова, Л, 42.
2. Диал. Дребни неща, отпадъци; дребосък, ситнеж (Н. Геров, РБЯ).
◊ Та (че) дреб се вдига. Диал. Ирон. След главно изр. Много усилено, енергично. Свири детето. Свири, та дреб се вдига. Тарас, СГ, 127. Старае се, че дреб се вдига. Δ Работи, та дреб се вдига.
ДРЕБ2, дребта̀, мн. няма, ж. и дрèбът, дрèба, мн. дрèбове, след числ. дрèба, м. Диал. Черен или бял дроб.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1895.