ДРУЖЍННИК, мн. -ци, м. Истор. По време на феодализма в България — войник от групата телохранители, гвардейци на княз, хан, болярин и под. Около себе си князете събирали воини, наречени дружинници. Князът давал на дружинниците си оръжие, храна и повече плячка. Ист. VI кл, 4. И като не можеше да действува със сила срещу Чакъра, като пропаднаха и надеждите му да подкупи със злато един или друг от дружинниците, за да убият войводата, Махмуд бей реши да си послужи с измама. А. Христофоров, А, 346. Ханът имал своя собствена дружина или гвардия. Неговата власт се крепяла главо на нея, затова дружинниците били негови „хранени хора“. Ист. Х и ХI кл, 35.