ЖАДНÈЯ, -èеш, мин. св. жадня̀х, прич. мин. св. деят. жадня̀л, -а, -о, мн. жаднèли, несв. 1. Непрех. и (рядко) прех. Поет. Обикн. с предл. за или със следв. изр. със съюз да. Силно, страстно желая нещо, жадувам за нещо. Такова е обаянието на нашата природа, щото, видиш ли един път една нейна хубост, ти пак жаднееш да я видиш. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 60. Ходел с неколцина други насам-натам и вардел българите от агите. Можеше да е така, а можеше да е само приказка. Народът все за защитници жаднееше. Ст. Дичев, ЗС I, 426. И мнозина жаднееха тоя ден, а и от други села като на сбор идваха да го чакат и току питаха явила ли се е Мария, та по нейното явяване да отгадаят ще дойде ли войводата. П. Спасов, ГЛЗЗ, 26-27. Песен да запей селяка / в радост, мъка или жал – / тази песен аз жаднея / и със нея на уста – с теб се радвам и живея – / златна българска земя! Сл. Красински, ЗО, 42.
2. Непрех. Остар. и диал. Жадувам (в 1 знач.). Думат [гълъбите] на господ. / Ний сме си дошли, / хабер донели: / че й загладняла / Влашката земя / .. / че не почита / света неделя. / – „Нека гладнеят, / нека жаднеят.“ Нар. пес., СбВСт, 59. Колкото пие, толкоз повече жаднее. Лет., 1869, 116.