ЖÈНЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от женя като прил. 1. Който е встъпил в брак. Кака Гинка, женената му дъщеря, забавляваше гостите с шеги и подигравки. Ив. Вазов, Съч. ХХII-ХХIII, 49-50. Имал двама женени сина. Л. Стоянов, Х, 16.
2. Като същ. а) женен м., женени мн. Лице, встъпило в брак. Хорото се въртяло на три реда. Първи ред – момино хоро, втори ред – момково хоро, а трети ред – хоро на женените. П. Йорданова, СЕ, 74. – И ония, които най-много викат, свършват с това, че се оженват, защото там е щастието. Ние, женените, можем да знаем това. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 93. Да съм малко по-висока, / още малко черноочка, / годени бих разгодила, / женени бих разженила. Нар. пес., СбНУ ХLIХ, 49. б) женено ср. Събир. Диал. Лице или лица, встъпили в брак. А из черкова като излезе, – запре са и гледа го и старо и младо, и женено и неженено, и мъжко и женско. Л. Каравелов, Съч. II, 13. Море Радо, бяла Радо, / мряна рибо, крехко пиле! / Женено се не прибира, / покрай вази дор не мине. К. Христов, СК, 43.