ЖÈНИН, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. Който принадлежи на жена (във 2 знач.). „Бех перач по-напред. Па се ожених и отидох у женин дом. Па ме напади жената...“ Нар. прик., СбНУ ХLIV, 494. Не търси ти, синко, / момиче богато, / защо е горчиво / женино дукато! Ил. Блъсков, ТСР, 2. Мъжът се привилегирова на сметка на женините права и въпреки смисъла на съпружеството. СбНУ IV, 186. Жениното имане преседва. Погов.
2. Като същ. женино ср. Всичко, което е донесла омъжената жена от бащиния си дом в къщата на мъжа си. Онова, което е донесла жената от бащини си, си е нейно. Но „това не се дири; женино, мъжово – все едно“. С. Бобчев, Н, 1883, кн. 1, 36.