ЖÈНЧО, -то, мн. -вци, м. Пренебр. 1. Разг. Женка (във 2 знач.). Поне да беше си купил кутия цигари, та да ми замирише малко на мъж, а той – женчо! Черемухин, П, 10. Всяка вечер Симеон причакваше Юлиан на едно и също място. Удряше му здрав шамар и Юлиан, тънък като подметката на обувките си, не отвръщаше на удара. – Ти си женчо – отсече бащата на Юлиан. – Срам ме е от тебе. З. Евтимова, ЮР, 85.
2. Диал. Мъж, който обича да бъде сред жени и се занимава с присъщи за жените дейности. Кобилицата е женски уред; мъж с кобилица вода не носи; ако някой мъж носи вода с кобилица, смеят му се и го наричат „женчо“. Мъжът носи вода с бъкел. Д. Маринов, Избр. пр I, 196.
– Друга (диал.) форма: жèнчьо.