ЖÈРТВА ж. 1. В езическите религии – живо същество или предмет, принесен в дар на божество, обикн. чрез изгаряне. Той принесе жертва на боговете: момчета и овни. А. Каралийчев, С, 50. Когато океанът се вълнува, той е страшен. Страшен като разгневен езически бог, когото само жертвите умилостивяват. Б. Шивачев, ПЮА, 35. Цар Аспарух сгради своя дворец, утвърди го с властта на царската повеля – и принесе жертва на боговете – да крепят с мощна ръка и мъдро слово народа му. Н. Райнов, ВДБ, 9.

2. Човек, загубил живота си или пострадал от природно бедствие, нещастен случай, физическо насилие и др. Пенка примряла от жега! Боже! Пак жертва! Елин Пелин, Съч. І, 163. Аероплани сипеха бомби деня и нощя. Падаха всеки ден невинни жертви. Й. Йовков, Разк. ІІ, 88 – Демонстрацията се отлага. Друг път ще се проведе. Полицията арестува много наши другари. Не бива да даваме излишни жертви. А. Михайлов, ДШ, 34.

3. Прен. Човек търпящ или претърпял страдание от психически тормоз, клевети, интриги и под. – Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска. Ив. Вазов, Съч. ХХІІІ, 70. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация. П. Вежинов, СП, 16

4. Животно, което друго животно напада, за да се храни; плячка. Младото соколче не се уплаши. То се изви, засили се и настигна жертвата. Гълъбът ужасèн го усети над себе си и падна съвсем ниско над водата. Елин Пелин, Съч. ІІ, 197. Зиме сърните най-често стават жертва на вълците, лисицата, дивата котка и други зверове. П. Петков, СП, 48.

5. Прен. Доброволно отказване от блага или лишаване от живот в полза на някого (нещо) или в името на възвишени идеали, принципи и под.; саможертва. Освен това според баба единият ни брат се беше пренесъл вече в жертва на народа, сега нека пък другият си поживее. К. Калчев, ПИЖ, 96. – Готов съм да оставя дом и челяд, които от сърце обичам, себе си в жертва да принеса, за да бъде освободено отечеството ни. Д. Марчевски, ДВ, 44. И така, чрез отстъпки, чрез жертви, животът им [на бабини Видини] течеше тихо и мирно като дълбока и спокойна река. Ил. Волен, ДД, 51.


Източник: Речник на българския език (онлайн)