ЖИД, жѝдът, жѝда, мн. жѝдове, м. Остар. 1. Евреин. Оттам се задаваше един богато облечен евреин с червена болярска мантия. – А тоя жид, наперил се като паун. Ив. Вазов, Съч. ХIII, 140-141. Като ме видяха, тълпа стълпи колесницата и питаха болярина жид ли съм или еретик. А той каза високо: „Тоя е на Тодор Самоход зографа син. Кратунар, съботник, сатанинска влъхва“. Ем. Станев, А, 161. Жидовете, т.е. юдеите или евреите, ся сматрят и днес на брой равни както и во времето на тяхното в Ханаанската земя пребивание. Пч, 1871, кн. 7, 100.
2. Обикн. мн. Диал. Митични едри, високи хора, които според народното поверие Господ е създал най-напред. Едно време, когато направил Господ света, заповедал да се явят и хората. Явили се първите хора – жидовите. Те изникнали из земята, като гъби. Жидовите биле много високи и едри. СбНУ II, 161.
– От ит. giudeo ‘евреин’ през рус. жид.