ЖЍТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Лице, което живее постоянно в някое населено място, където е и административно регистрирано. Всеки жител на селото познаваше в този човек Костадина, по-младия от Джупуните. Ем. Станев, ИК I и II, 5. Разширен, приготвен за асфалтиране беше пътят над морето. Под оскъдните сенки блестяха москвичи и рена и това също беше новост – по-преди тук спираха само каручките на местните жители. Ем. Манов, БГ, 35. Той говореше разумно и свободно. Явно беше, че имаше буден дух на градски жител. Ив. Вазов, Съч. Х, 39. От две години съм жител на град София. Δ Искам да стана жител на Пловдив и тогава ще си купя жилище.
2. Разш. Лице от населението на дадена област, територия, държава и под. Още през август 1871 г. тя [Българската екзархия] насърчава солунските българи да създадат църква и училище и да се грижат за жителите на македонските епархии, които идват в Солун, за да се оплакват от преследванията на гръцките владици. Ю. Константинова, БОС, 38. През 1940 година на цялото земно кълбо са живели 2 милиарда и 175 милиона жители. Пап., 1941, бр. 90, 1. Под имя народ разумяват ся сичките жителе на една каква да е страна, които живеят под едни закони и имат един главен език. Ив. Богоров, ВГД (превод), 4.
3. Остар. Лице, което живее, обитава сграда, къща и под.; обитател. В събота и неделя казармата приличаше на разтревожен мравуняк. Жителите ѝ се готвеха като за сватба. Кр. Кръстев, К, 58. ● Обр. Орел! Небесен жител, / защо се тук стремиш? Ив. Вазов, БМ I, 97.