ЖУМЯ̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. жумя̀л, -а, -о, -мн. жумèли, несв., непрех. 1. Затварям или притварям очите си, обикн. поради силна светлина. Навън часовоят беше приседнал край дънера на едно дърво и жумеше с притворени очи срещу слънцето. П. Вежинов, НС, 224. Снегът беше дълбок и планински чист. По повърхността му блестяха хиляди кристалчета. Вощака жумеше заслепен от искрящия сняг. Д. Ангелов, ЖС, 390. // Съзнателно, нарочно затварям очите си, за да не гледам, да не видя нещо или да заспя. Научих се да стрелям с моята флоберка. Не мигах и не жумях, когато дръпвах спусъка, хладнокръвно и бързо се прицелвах. Ем. Станев, ЯГ, 33. Безсънието тежко е в затвора, / жумя, унасям се – дано заспя. Т. Харманджиев, П, 58. // Затварям очи и не гледам, докато другите се крият при играта жумичка. Едно, две, три, кой ще жуми?
2. Прен. За кандило, лампа – издавам слаба, мъждукаща светлина. Кандилцето жумеше и хвърляше умирающа светлина в иконостаса. Ив. Вазов, Съч. ХХІІІ, 57. Илия срещна съпругата на Демир в кооперативния магазин. На излизане те повървяха заедно, после се спряха до високия дървен стълб, където беше започнала вече да жуми през ледената си обвивка старата електрическа крушка. А. Гуляшки, МТС, 316.
– Друга (диал.) форма: жъмя̀.