ЖЪЛТЍЦА1 ж. 1. Монета, парà от злато. Извади първом шест турски жълтици, след тях няколко български лева. Хр. Максимов, СбЗР, 28. – Добре – казал съдията, – колко пари имаш? – Имам всичко една жълтица, която пазя за черни дни. Елин Пелин, ПР, 128. ● Нар.-поет. Жълти жълтици. Не искам жълти жълтици, / не искам дребен маргарец. П. Р. Славейков, Ч, 1873, бр. 10, 941. Е че иде Ралинов бащица, / в ръка носи тасче позлатено, / пълно, равно със жълти жълтици. Нар. пес., СбБрМ, 202.
2. Обикн. в съчет. с наниз, ред. Нанизани на конец, връв златни монети, които се носят на шията като женски накит и са част от народната носия. Лицето ѝ се бе заруменило от студената вода, тук-там по косите ѝ блестяха капки, на гърдите ѝ лъщеше тежък наниз жълтици, но нейната усмивка сияеше по-топло от мекия блясък на златото. Д. Талев, СК, 9. „Стойничко, моя душичко! / Лел те йе гърло болело, / оти не дойде до мене? / Яз имам билка за гърло, / ке ти вързех ред жълтици, / гърлото да ти помине.“ Нар. пес., СбБрМ, 414.
– Друга (диал.) форма: жъ̀тица.
ЖЪЛТЍЦА2 ж. Диал. Болестта жълтеница.
– От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1897.