ЗАБЕЛЯ̀ВАМ, -аш, несв.; забелèя, -èеш, мин. св. забеля̀х, прич. мин. св. деят. забеля̀л, -а, -о, мн. забелèли, св., непрех. 1. За коса – започвам да побелявам, да белея. Цял живот кярове по гурбет гонят. Кога чак коса забелей и млада сила изцеди, ще отседне от коня и ще захлопа на порти той. П. Тодоров, Събр. пр II, 143.
2. Започвам да ставам по-светъл, да белея. По забелелите жита долнякът ще ръсне тук-там жълтеникави петна. Кр. Григоров, ПЧ, 112.
ЗАБЕЛЯ̀ВАМ СЕ несв.; забелèя се св., непрех. Започвам да се белея. Все още тя живееше с надеждата, че Бърдуля някога може да се отдели, че може да отгледа теленце, а току-виж, забеляло се и дъното на котлето с млекце. Кр. Григоров, ОНУ, 102. Забеля се от снежна перушина пространството над града и планината. Снегът започна да вали след пладне и още продължаваше. Т. Харманджиев, КВ, 261. Някъде се вижда път, забелее се, извие се и потъне в полето като змия. Й. Йовков, ПГ, 15. Небето се беше забеляло от едри и ситни звезди; едрите трепкаха и лъщяха като бели безценни камъни. Ил. Волен, ДД, 19. В градината, в разкаляната леха / незабелязано кога и как / две-три кокичета се забелеха, / по-бели от топящия се сняг. Д. Полянов, Избр. ст, 42.