ЗАБУ̀ТАН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от забутам2 като прил. 1. Който се намира в отдалечено, потулено място; затънтен. Седи си той в това забутано, забравено селце, ни вестници идват до него, ни по радиото може да се чуе нещо свястно. П. Незнакомов, СП, 38. Като постоя, като се разгледа, като си спомни през какви забутани пътеки минаха, за да дойдат тук, обзе я страх и тръпки я побиха. Г. Караславов, ОХ, 451. Едва сега се сещам, че още не съм вечерял, и за да съчетая приятното с полезното, отивам чак в Монмартър в забутаното евтино ресторантче. Б. Райнов, ГН, 161.
2. Разг. Пренебр. За човек – който не може добре и бързо да се ориентира, да използва обстоятелствата, да извлича полза за себе си; загубен. Той е толкова забутан, че не може една проста сметка да направи.