ЗА̀ВЕТЕН, -тна, -тно, мн. -тни, прил. Който е на зàвет, защитен от вятър. Овцете влязоха в заветната, в топлата, в сухата кошара и се притиснаха една в друга. Й. Радичков, ЧП, 152. Когато излезе на края, попадна в едно тихо, заветно място със застоял въздух, нагрят от слънцето. Г. Мишев, ЕП, 73. В тихите заветни заливи спирали големите кораби на презморските хора. О. Василев, ЗЗ, 30.
ЗАВÈТЕН, -тна, -тно, мн. -тни, прил. Книж. 1. Който е оставен като завèт. И сякаш дочувам през ромона думи заветни – / заветните думи на моите храбри деди. Хр. Ясенов, Събр. пр, 30. Напред! И все напред! .. / На робство и на гнет последний ден настава! .. / Сплътени в строен ред към идеал заветен, / към който е лице обърнал цял народ – / и всякое сърце жаднеящо живот! П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 16.
2. Който е свято пазен, почитан; скъп, любим, свещен, съкровен. Те дойдоха на това заветно място да отдадат своята почит към безсмъртната памет на великия идеолог и незаменим организатор и вожд на нашето националноосвободително движение Васил Левски. ВН, 1958, бр. 2024, 1. Да умре за народа си като Ботев – това е било заветната мечта на всеки патриот. Г. Джагаров, ЛФ, 1956, бр. 1, 1. Но вълни по-нови от орди дивашки / гълтат, потопяват орляка юнашки... / Йоще миг – ще падне заветният хълм. Ив. Вазов, Съч. I, 205. А девойчето ми шепне / с глас изплахо понизен; / свойте най-заветни тайни / то ги поверява мен. П. П. Славейков, Събр. съч. V, 54.
3. Който е дълго желан; жадуван, дългоочакван. Заветният час, който дълго вълнуваше нашите сърца – настъпи. РД, 1958, бр. 337, 3. Оставаха някакви си седемнадесет минути до заветния звънец, с който се прекратяваха работните ни усилия за тая седмица. Др. Асенов, СВ, 53. Ненакърнена мощ! / Ще съхрани / и подкрепи тя мойта горда вяра – / заветни да очаквам бъднини. П. П. Славейков, Събр. съч. V, 21.
4. Разг. Ирон. Който е постоянно с някого, от който някой не се разделя; неизменен, постоянен. Сега тук върви бай Тодор вече, със заветното гуне и ризница. Ив. Вазов, Съч. ХV, 89. В здравата си ръка той държеше бастуна си и стискаше под мишница своето заветно шише, пълно при това. Ем. Манов, ПУ, 189.