ЗАВЕЩА̀ТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. Юрид. Човек, който прави или е направил завещание. При саморъчното завещание, видно и от заглавието, то следва да бъде написано ръкописно от самия завещател, поставя се дата и се подписва от завещателя, като подписът следва да бъде положен след завещателното разпореждане. Вид., 2018, бр. 2495 [еа]. Завещателят може да се разпореди и с имущество, което той ще придобие след извършване на завещанието. Освен това в българското законодателство се тълкува изявената в завещанието воля, тъй като по правило тази воля се установява след смъртта на завещателя. ДВ, 1996, бр. 21 [еа]. Синовете на завещателя имат обязаности: да изпълняват завещанието на баща си. Н, 1884, кн. 5-6, 496. Това заведение е подпълно самостоятелно; то е било основано някога си на такава сума, която е била оставена от един завещател. Знан., 1875, бр. 1, 9.