ЗАВÈЯН, -а, -о, мн. -и, прил. Разг. Разсеян, заплеснат, занесен. – Оръжие аз не нося. Полицаят се ослуша за миг, да познае истината по думите, по гласа на завеяния даскал, който ходеше по града като плашило с тая капела, с това косище и брадище. Д. Талев, ГЧ, 26. Тогава тетка взе да се вайка: – Колко съм завеяна! – викаше тя и ръкомахаше из пътя. – Та аз забравих да питам как е минала операцията? Какво е? Що е? В. Бончева, АП, 64. След смъртта на Боби и Стефан старецът се поболял. Такъв го запомних аз – възседнал бялата кобила, гологлав, приказлив, слаб и малко завеян, като че ли паднал от облаците. Това му беше чарът. К. Калчев, ПИЖ, 34-35.
◊ Правя се на завеян. Разг. Преструвам се, че не разбирам нещо, че съм глупав. Юмер бей смътно усети, че тук нещо не е в ред. Дали този гяур не се прави на завеян с някаква цел? Д. Мантов, ХК, 90.