ЗАВЍКВАМ, -аш, несв.; завѝкам, -аш, св., непрех. 1. Започвам да викам, започвам да крещя. – Димо, дай да го [писмото] прочета на всички. – Не е за четене! – А-а-а-а! – завикаха всички едногласно. К. Петканов, МЗК, 187. В амбулаторията някой заохка, после завика от болка. Й. Йовков, ЖС, 203. Със страшни, нечовешки усилия Нона едва се сдържаше да не завика и да не заплаче с глас. Й. Йовков, ЧКГ, 302. Тя завикала, замахала с ръце, но войниците я вмъкнали в плевнята, запушили ѝ устата с марля. Кр. Григоров, Р, 259.
2. Започвам да говоря, да приказвам нещо с висок глас. Към окопите тичаше войник, спря се, замаха с ръка и завика: – Хей, тука! Тръгваме! Тръгваме! Й. Йовков, Разк. I, 68. Той се завърнал вкъщи и от вратата завикал: – Стопанке, дъще, излезте и радостно ме срещнете! Ран Босилек, ВП, 42. – Облога, облога да се изпълни! – завикаха някои и почнаха да подкачат Христина. Елин Пелин, Съч. I, 180. – Чу-е-те ли, се-ле-не-е-е! – завиква дядо Васил. Т. Влайков, Пр I, 293.
3. Разг. Започвам да говоря нещо настойчиво. – Защо не си додох! Ами баща ти, като завика: стой, та стой. Какво да правя – останах. Й. Йовков, Б, 21. – Ти, Орце, и другите сте обзети от някакъв средновековен фатализъм. Като сте завикали – да умрем, смърт, смърт. Д. Спространов, С, 323. // Започвам настойчиво да каня някого, настоявам да извърши нещо. От два месеца съм го завикала да ми дойде на гости, а той все отлага.
4. Разг. Започвам постоянно да наричам някого по определен начин, с някакъв епитет. Леля Гена не беше ни нищо роднина, ала защото дохождаше у нас много често да ни посвърши едно-друго, затова от малък си ѝ завиках „лельо“, па така си и отиде. Т. Влайков, Съч. II, 3. – Остави се... Като ми завикаха от тогава „царицата“, „царицата!“ Ив. Вазов, Съч. ХХVI, 53. // Започвам да определям нещо по един или друг начин. Ето случай за мнозина учени хора да завикат: русизъм! Ив. Вазов, Съч. ХII, 76.
5. Остар. и диал. Започвам да плача с висок глас. Оле-ле, убили са царя Петра, с глас завика народът. Ел. Мутева, РБЦ (превод), 47. У София църна чума бие: / .. / па се това в градо започнало. / Завикали нему девет сестри, / девет сестри, десетата – майкя. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 322. Кога е било Спасовден, / Гьорги си коня стегаше, / стегаше и си викаше. / Кога си синор обишел, / врънал се и си запеял. / Макя си Гьорги питуе: / „Синко ле Гьорги, Гьорги ле, кога си натам отиде, тизе си, сине, завика, / а сега идеш и пееш?“. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 435. Де и зачула горка Марийка, / писна, заплака, жално завика: / „Ой ми те тебе, Мануил мастор, / како ти сторих, сторих и напраих?“. Нар. пес., СбНУ ХХVII, 160.