ЗАВИСТЛЍВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който завижда, комуто е присъщо да завижда. Кръстеви бяха затворени, саможиви, завистливи хора – нито искаха, нито даваха. Г. Караславов, Избр. съч. Х, 78. – Ти, Фире, да не смяташ Златан чорбаджи за светец? – Стойко, ти си завистлив човек, затова приказваш! К. Петканов, БД, 59. – Проклет, завистлив род. Целия свят да глътнат и пак няма да се наситят. К. Петканов, Х, 46.
2. Който изразява завист. Те фърлиха завистливи погледи на двамата щастливци. Ив. Вазов, Съч. IХ, 122. И аз реших да мина гордо през махалата с него – да се похваля със скъпата вещ. Предвкусвах със сладост завистливия шепот на приятелите си, виждах как се навеждат главите над лъка. З. Сребров, Избр. разк., 143. Завистливи очи.
3. Остар. Обикн. с предл. за. Който ревниво брани придобивките си, притежанието си; ревнив. Римлянинът е гледал на своите мъртви като членове, отсъствующи от семейството, но които не са преставали да милеят за него. Всяко семейство е било завистливо за своите мъртви. То е искало да се ползува само от духовното им покровителство. К. Величков, ПССъч. III, 53. Твърде завистлива обаче за тишината на своето царство и ненакърненото господство над него, тя [Вида самовила] тежко си отмъщава на този, който си позволи да ги наруши. Б. Ангелов, ЛС, 52.