ЗАВИСТЧЍЦА ж. Умал. от завист. Хващам молива. Пък и как иначе – да отида някъде и да не се похваля, като го опиша. Че защо ще пътувам, ако не събудя макар и зрънце завистчица? М. Яворски, ЕСВ, 4. Той вече се чувстваше като сред много близки хора. Соня му угаждаше, а Младенов го слушаше с почит и с мъничка, но остричка завистчица, завист за чудното му спокойствие, сякаш им беше обикновен гост, а не нелегален, който всеки миг можеше да изгуби главата си. Х. Русев, ПЗ, 234.