ЗАГÒРЕЦ, мн. -рци, м. 1. Диал. Мъж, който е роден или живее в област зад, отвъд някоя планина; загорчанин. Години откак загорецът керванджия изпя тук свойта песен. В шетня и в тичане по полска работа тя отдавна забрави и себе си, и загореца. Но и тогази никой не знаеше от какво балканско гняздо е пръпнал той да е вцепенил криле тук над равно Румане. П. Тодоров, И I, 85. // Само мн. Мъже и жени от такава област. До подножието на балкана е нашето село, село от 350 къщи чисто българи, наречени загорци. Ил. Блъсков, КУ, 20-21. Загорци. Тъй се наричат всички ония жътвари и жътварки из Търновско, които лете минуват в Романя или Романѝя (името, което отначало още нашите прадеди дали на Тракия), за да жънат. Ив. Гешов, ПСп, 1899, кн. 28-30, 544.
2. Стесн. Мъж, който е роден или живее в Загоре (област на юг от Стара планина в Старозагорско, Ямболско и Сливенско). Полето във Войводина е същото / като край родния ми дом тракийското поле. / Аз тука ви посрещам, мои братя, загорци смугли, пламенни бойци. / И вие виждате – и тук житата чакат, / и тук ви срещат майки и жени. / И мислите, че вече сте във Тракия, / че вече сте из наште равнини. М. Петканова, С, 124. Имаше войници от Стара Загора. Загорците бяха общителни, веселяци. // Само мн. Мъже и жени от Загоре. Загорците откъде Загора започнаха да идат с широките си кола на горнооряховския пазар за храна. Ц. Гинчев, ГК, 303. Тръгнахме отново на път. След един час бяхме в Стара Загора. Загорците ни посрещнаха топло, сърдечно.