ЗАДЛЪЖНЯ̀ВАМ, -аш, несв.; задлъжнèя, -èеш, мин. св. задлъжня̀х, прич. мин. св. деят. задлъжня̀л, -а, -о, мн. задлъжнèли, св., непрех. Ставам длъжник, влизам в дълг, правя дългове; заборчлявам. Оплакваха се всички. Не можеха да свързват двата края, задлъжняваха на бакали, на бирници, на лихвари. Г. Караславов, Избр. съч. I, 332. Едно време на ония, които от мързел или пиянство задлъжнявали и не си изплащали дълговете, удряли им на челото печат с нагорещено желязо и ги пущали, та всеки да ги познава. Й. Йовков, ЧКГ, 218. А освен туй, дъще, трябва да имаме ред и в разноските си, за да бъдат и те съразмерни с доходите ни, тъй щото да не задлъжняваме никога. П. Р. Славейков, Р, 1871, кн. 2, 24. Задлъжня Стоян, заборчля, / педесе и пет иляди. Педесе има да даде, / още пет не му стигная. Нар. пес., СбВСт, 428. задлъжнява се, задлъжнее се безл. От евтино са засиромашава, от хубаво са задлъжнява. П. Р. Славейков, БП II, 22.
ЗАДЛЪЖНЯ̀ВАМ СЕ несв.; задлъжнèя се св., непрех. Остар. Задлъжнявам. „За бога, селяне, подзе да говори Добре, длъг е лош другар. Тако ви вяра! Недейте вери? Недейте ся задлъжнява, ако ся може.“ Й. Груев, КН 4 (превод), 18.