ЗАÈКВАНЕ, мн. -ия, ср. 1. Отгл. същ. от заеквам1 и от заеквам се. Гложенецът каза: – С-Стаме, я, братко, надуй свир...рката... Неговото заекване развесели момчетата. Ст. Дичев, ЗС I, 141. – В к-какъв смисъл искате да я превземете? – Тя поруменя от смущение при лекото заекване. Въпреки всичките си усилия понякога все още заекваше на буквата „к“. Сл. Мундрова-Неделчева, ТНЗМ (превод) [eа]. Свършил със стиховете на старинната песен, той подема в леки заеквания разказа нататък. Ст. Чилингиров, ХВН, 81.
2. Спец. Функционално разстройство на говора, чието свободно протичане бива спъвано от задръжки и повтаряне на отделни звукове, срички или думи. Заекването е сложно нарушение на говора, което се проявява с разстройство на неговия нормален ритъм, непроизволни спирания и принудителни повторения на отделни звуци и слогове вследствие на гърч на артикулиращите органи. ЖДн, 2015, бр. 22, 25.
– Друга (остар. и диал.) форма: заèцване.