ЗАКОНОДА̀ТЕЛ, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Книж. Лице, което създава и установява закони (в 1 знач.); законотворец. От цезарите той [византийският император] се научи да бъде пръв военачалник и законодател, подобно на източните царе той считаше своите поданици свои роби. А. Дончев, СВС, 37. Честитият баща дал на рожбата си име Мойсейчо, защото това му напомняло древния еврейски законодател. Ив. Вазов, Съч. VIII, 12. Той [императорът] беше върховен началник на черквата, на войската, върховен законодател. А. Гуляшки, ЗВ, 138. Той [имамът] изпълняваше едновременно ролята и на светски, и на духовен глава, и на единствен законодател, и на главен съдия. Нищо в държавата не ставаше без позволението и санкцията на имама. П. Цолов, Й, 26.
2. Разш. Разг. С предл. на. Лице, което със своя пример установява норми на обществено поведение, нововъдения, вкус, мода и под. Ти, ревнител на словото и премъдростта, красител и носител на добродетели, законодател на монашеския живот, се усъмни в моето боголюбие и комай поиска да угасиш жаждата ми за святост, вместо да ме поощриш! Ем. Станев, А, 56. – Парижанката не е като другите жени – каза той. – Тя не е човешко същество с воля и характер, а кукла, манекен, на който парижките кроячи изпитват модите си, и тоя манекен е законодател на вкуса на целия свят! Ив. Вазов, Съч. ХХV, 162. Човек действа на последното стъпало на досегашната моралност според своя мащаб за нещата и за хората. Самият той определя за себе си и за другите какво е почтено, какво е полезно, той се е превърнал в законодател на мненията според все по-усъвършенстваното понятие за полезно и почтено. Д. Илинова, ЧТЧ I (превод), 42.
3. Юрид. Държавен орган, който създава, изменя и отменя закони.