ЗАКОНОПОЛÒЖНИК, мн. -ци, м. Остар. Книж. Законодател (в 1 знач.); законоположител. И ако ги попиташ защо не е добро учението, отвещават: защото от учените излазят еретици. Но не знаят, че от тях излазят и законоположници, философи, църковни учители, градски правители. Р. Попович, Х, 44. Той [султан Сюлейман I] са нарече Ел-Кануни (законоположник) и е най-славний от султаните на Османовото поколение. П. Р. Славейков, СТИ, 31.